Тази версия на мъчението на св. Марина е запазена в единствен южнославянски препис в известния Бдинския сборник (Университетска библиотека, гр. Гент, № 408) – български ръкопис, съставен за видинската царица Анна през 1360 г., но запазен в препис от началото на XV в. Известни са и няколко по-късни копия на текста от XV‒XVI в. с източнославянски произход. Славянският превод, възникнал най-вероятно още в старобългарската епоха, възхожда към най-ранния гръцки дометафрастов текст за св. Марина Антиохийска (BHG 1165), създаден не по-късно от VII в. и публикуван от Х. Узенер по Cod. Paris. gr. 1470 от 890 г. от Националната библиотека на Франция. Във византийски ръкописи мъчението е засвидетелствано в три редакции. Като негов автор се сочи някой си Теотим, очевидец на страданията на светицата – вероятно измислен персонаж, въведен с цел да направи разказа по-достоверен. Сред деянията на св. Марина най-популярно е нейното единоборство с различни дяволски сили (дракон/змей и демон) по време на престоя ѝ в тъмницата, при което тя е принудена да използва различни средства (от силата на кръстния знак и молитвата до медния чук, превърнал се впоследствие в неин отличителен атрибут). В хода на тази борба ролите се обръщат и мъченицата се превръща в мъчител на враговете на човешкия род, като дори успява да покори и завърже самия бесовски началник Велзевул. По нареждане на Господ св. Марина го принуждава подробно да ѝ разкаже за произхода и деянията на злите сили. Така, както сам Велзевул подчертава, мъченицата (а заедно с нея и читателите на житието ѝ) придобиват тайно познание за силите на злото, недостъпно за обикновените хора.
Още първите изследователи на славянския превод на Мъчението на св. Марина П. Сирку и А. Яцимирски категорично го определят като апокрифно, макар че то не фигурира в списъците на забранените книги. Основание за това им дават включените в него множеството фантастични и невероятни елементи, заимстването на мотиви от апокрифни източници и апотропейният характер на финалната молитва. Като анализира в детайли съдържанието на гръцкия му оригинал, П. Булхол стига до заключението, че текстът представлява мозайка от мотиви, извлечени както от античната митология и демонология, така и от старозаветната и новозаветната традиция. Като основен извор за епизода в тъмницата изследователят изтъква Вартоломеевото евангелие (известно също като „Вартоломееви въпроси“) – апокриф, възникнал на гръцки език най-вероятно в Египет между II и VI в. Там ап. Вартоломей побеждава змея Белиар, а след това го разпитва за произхода и делата на неговите събратя. В Мъчението на св. Марина изключително интересна е историята за потеклото на демоните, които се излюпили от яйцата на андрогин („женомуж“), появил се от сливането на Сатанаил с дъщерята на Зевс. Към митологически, фолклорни и апокрифни паралели отвежда също разказът за демоните, първоначално затворени в делви, запечатани със Соломоновия печат, и по погрешка изпуснати да се скитат свободно по света (с паралел в апокрифния Завет на Соломон). Признанията на Велзевул съдържат различни директни цитати или „скрити” препратки и към други псевдоепиграфи, забранени още през V в. с известния Декрет на папа Геласий I (492–496) – Книгата на Яний и Ямврий (мотива за пребиваването на демоните в Етиопия) и Книгата на Енох (за брака на ангели на Сатаната със земните жени). В същото време е напълно ясно, че във Византия преди реформата на Симеон Метафраст четенето на тази версия на Мъчението на св. Марина не е било смятано за осъдително – това се доказва от запазените схолии към текста, съставени от констанополския патриарх Методий (843–847), както и от факта, че Cod. Paris. gr. 1470, по който е направено изданието на гръцкия текст, е изготвен за патриарх Николай Мистик (901–907, 912–925)
