Грамотата е официален документ с правен статут, създаден в канцелариите на българските владетели, с който обикновено се дават привилегии на отделни лица или институции, най-често църкви и манастири. В зависимост от вида на печата, който е прикрепен към нея, грамотата е моливдовул (с оловен), аргировул (със сребърен) или хрисовул (със златен). До момента няма данни за български грамоти от Ранното средновековие. Известни за осем, писани на български език – Ватопедска от 1230 г., дадена от Иван Асен ІІ на Ватопедския манастир на Света гора; Дубровнишка, писана след 1230 г., дадена от същия владетел на дубровнишките търговци; Виргинска, дадена през 1277 г. от цар Константин Тих на манастира „Св. Георги” на Виргино бърдо, която според някои изследователи е фалшификат; Зографска, дадена от цар Иван Александър на Зографския манастир на Света гора през 1342 г.; Мрачка (Оряховска) на Иван Александър от 1347 г. за манастира „Св. Никола” в Мрака (Радомирско); Рилска на цар Иван Шишман от 1378 г., дадена на Рилския манастир; Витошка на Иван Шишман, писана преди 1382 г. за манастира „Св. Богородица Витошка” в Драгалевци; Брашовска грамота-писмо на цар Иван Срацимир, датирана след 1369 г. В Зографския манастир се пази т. нар. Калиманова грамота, приписвана на българския цар Калиман, която всъщност е фалшификат от ХV-ХVІ в. Запазени са и три грамоти, написани на гръцки език, издадени от цар Иван Александър до два манастира в Месембрия.
Грамотите на българските царе заемат важно място в българската средновековна книжнина, защото са сред малкото запазени документи с официален светски характер от периода на Второто българско царство. Те са ценни исторически извори, даващи информация за структурата на държавната власт, фискалната система, търговията, външнополитическите отношения, международното право, социалната структура на населението. Те дават важни сведения и за езикознанието, тъй като в тях се използват думи от битовата и административната лексика, които не се срещат в църковната книжнина.
