Дял от средновековната литература, който обхваща небиблейските песенни текстове, предназначени за изпълнение по време на богослужението. Думата „химнография” (гр. ὑμνογραφία) ‘песнотворчество’ произлиза от лексемите ὕμνος ‘химн, песен’ и γράφω ‘пиша’. В българската палеославистика като нейн контекстуален синоним се е наложило определението„песенна поезия” (нерядко с прибавени уточняващи определения от типа „църковна песенна поезия”, „богослужебна песенна поезия” и под.).
Строго погледнато, не всички песнопения, които са включени в храмовото богослужение, принадлежат към химнографията. Такива са най-древните църковни песенни жанрове, като библейските песни, прокимените и причастните, които използват само или почти само поетически текстове от Светото писание. За разлика от тях текстовете на химнографските произведения, въпреки че много често съдържат библейски цитати и алюзии, не са извадки от Стария и Новия завет, а са създадени от различни песнописци. В исторически план се забелязва постепенното обособяване на химнографията от библейската поезия. Така напр. докато особено старинното песнопение, известно под названието „Велико славословие”, е умела компилация от библейски текстове и много от най-древните ирмоси са изградени почти изцяло от цитати от библейските песни, то по-късните химнографски творби са по-независими от Свещеното писание.
Стихосложението на песенната поезия и до днес не е изцяло разгадано. Въпреки че в редица случаи синтактичният паралелизъм, който се смята за един от основните ритмоопределители в древноеврейската поезия, е използван и в химнографията, той не е водещ фактор в ритмичната ѝ организация. Античната метрика е прилагана само в изключителни случаи (напр. в някои от творбите на св. Йоан Дамаскин), въпреки че във времето на най-големия разцвет на източната песенна поезия (VI–IX век) гръцкият език вече не е различавал дълги и кратки вокали. Най-точно водещият принцип в стихосложението на химнографията е забелязан и формулиран Жан-Батист Питра (1867), който показва, че в тази поезия по принцип основната ритмическа единица не е стъпката или стихът, а строфата. Напр. жанрът на канона е изграден на базата на определени строфи-модели (т.нар. ирмоси), чиято ритмическа структура се възпроизвежда в останалите строфи на творбата (т.нар. тропари) така, че всеки от тропарите да получи еднакъв брой срички и ударения на същите места като в съответния ирмос. Същият принцип може да се проследи и в останалите нееднострофични химнографски жанрове (кондак, акатист, цикли стихири, блажени, седални). Вътре в границите на отделната строфа обаче ритмическата структура може да варира от организацията на античната метрика или съвременната силаботоника, като нерядко са прибавени и рими, до текст, който се отличава от прозаичния единствено по задължителното си членение на кратки или сравнително кратки сегменти (стихове, кòлони). Тази специфика на химнографската строфа, предвидена за песенно изпълнение, е обхваната в понятието, въведено от Красимир Станчев, за т.нар. „музикално-речев ритъм”, при който „за постигане на изохрония (равновременност) често отделни срички (всъщност гласните им) се разтягат (т.нар. литургическо разтегляне на гласните), а други се пеят бързо, покривайки същата единица време” (Станчев 2003: 499).
Една от най-характерните структурни особености на химнографските произведения, наследена още от древноеврейската поезия, е акростихът (стб. краѥгранесиѥ). Не всички песнопения съдържат акростих. Творба, в която е вградено краегранесие, се е считала за най-изискан представител на своя жанр. То може да посочва името на автора, да има различна форма и съдържание и е ключово за установяването на произхода и авторството на песнопенията.
При превод на друг език (напр. от гръцки на старобългарски) ритмическата структура и акростихът на оригинала се разрушават. По тази причина в пословните славянски преводи (особено в руската традиция) се изгубва стриктното ритмическо съотношение между ирмосите и изградените по тях строфи. В най-древната старобългарска книжнина обаче (IX–X в.), от една страна, са установени някои по-свободни преводи, при които със средствата на синонимията и преразказа се запазва във възможно най-голяма степен ритмическата структура на оригинала (напр. в превода на ирмосите), а от друга страна, желанието за постигане на химнографска продукция от най-висока класа довежда до разцвет на оригиналната старобългарска песенна поезия, в която от византийските произведения-модели се черпят мотиви и пасажи с различна дължина (понякога почти цели строфи), които се подчиняват на нова творческа логика, а гръцките акростихове се заменят с оригинални славянски краегранесни фрази и стихотворения. По този начин са създадени върхови произведения като цикъла великопостни трипеснеци и четирипеснеци от Константин Преславски с най-дългия акростих в историята на средновековните християнски литератури – стихотворение от 18 стиха с начало ГРАНЕСА ДОБРА КОНСТАНТИНОВА... ‘Добри Константинови стихове...’
Музикалната основа на химнографията е т.нар. осмогласие. Отделното песнопение е предвидено да се изпълнява на един от осемте църковни гласа, но има и някои видове творби, чиято мелодия не е част от осмогласието (напр. светилните). Кодифицирането на църковната музикална система се свързва на Запад с имената на св. Амвросий Медиолански и св. Григорий Велики, а на Изток – с личността на св. Йоан Дамаскин. В зависимост от степента на оригиналност на мелодията, на която се изпълнява произведението, се различават самогласни (уникални), самоподобни (образци за други) и подобни (заимствани от други) песнопения. Музиката на средновековната химнография се изучава по съхранените нотирани ръкописи, по-важните от които съдържат различни типове невми. Основната функция на невмения знак е да означава интервала между тоновете, който обаче не е ясно фиксиран в най-ранните типове нотация.
Църковната песенна поезия притежава богата жанрова система, която може да бъде представена в няколко категории химнографски форми според степента на самостоятелност на строфата в тях: еднострофични жанрове, групиране на еднострофични форми в цялости (цикли), полистрофични жанрове и композицията служба.
Литургичните песенни жанрове по произход са свързани с различни епохи и традиции, чиито центрове отначало са Сирия и Палестина, а по-късно Константинопол.
Най-древен сред еднострофичните химнографски форми е тропарът, чието наименование в редица случаи се употребява за означаване на родовото понятие за песнопение-строфа. Други видове еднострофични жанрове са: ипакои, светилен (ексапостиларий), седален, стихира и др.
Характерно за химнографията е обединяването на отделните строфи в цикли, които често се изпълняват заедно на определени места от богослужението. Такива са циклите блажени, седални, различни групи стихири, чиито инициали нерядко са обвързани в акростих.
Най-добра възможност за изграждане на акростихове предоставят полистрофичните химнографски жанрове: 1) кондак, чийто разцвет е в епохата V–VII в., а днес се изпълнява само по време на свещеническо опело; 2) акатист, който, противоположно на кондака, има само един известен днес представител през Средновековието – Богородичния акатист, който обаче от XIV в. нататък става образец за много нови творби от същия вид; 3) канон – най-продуктивният полистрофичен жанр от края на VII в. до наши дни. В зависимост от това колко части (т.нар. песни) съдържа, канонът може да бъде пълен (9-песенен), 8-песенен, четирипеснец, трипеснец или двупеснец. Каноните също могат да бъдат обединявани в цикли – такива напр. са цикълът предпразнични трипеснеци за Рождество Христово от св. Климент Охридски или различните октоихови цикли канони от св. Йосиф Песнописец.
Отделните строфи, които изграждат полистрофичните жанрове, имат специфични, наложени от многовековната традиция, названия: кукулий, икос, ирмос, катавасия и др. Историческото развитие (разцвет или упадък) на полистрофичните химнографски жанрове обаче е довело до вторичното обособяване на някои от тези строфи и присъединяването им към кратките жанрове (еднострофични и цикли от няколко строфи). Така замяната на кондака с канона през VII–VIII в. довежда до откъсването на първите две строфи от кондака, които започват да се употребяват на утринната след шестата песен на канона и на други места под наименованията кондак (за първата строфа) и икос (за втората) и по този начин формират нов тип еднострофични жанрове. Така и ирмосът към деветата песен на канона за някои от по-големите празници в периода на Късното средновековие започва да се изпълнява и самостоятелно, най-често с присъединена към него въвеждаща фраза, по време на Литургията вместо песнопението „Достойно ест”, като в славянската традиция получава името задостойник.
Най-крупното обединение на химнографски жанрове е композицията служба. Тя има мозаична структура, като частите на службата заемат строго определени места във всяко конкретно богослужение. Състои се от отпустителен тропар, стихири, канон, еднострофичен кондак и др. Съставът и подредбата на службата се регулират от Устава (Типика). Композициите, оформени според Студийския типик, са двуделни (с вечерен и утринен дял), а според Йерусалимския – триделни (с малка вечерня, велика вечерня и утринна). Службата най-често е календарна и монофункционална, т.е. предназначена за честването на конкретен християнски празник. Съществуват обаче и полифункционални служби за светци (т.нар. общи служби), които не са посветени на дадена личност, а са съдържателно ориентирани към определен агиологически тип (светител, мъченик, апостол и т. н.) и могат да се изпълняват винаги когато се чества светец от съответния тип. Специфичен вид служба е параклисът (молебният канон), чиято химнографска основа е канон, предназначен да се изпълнява в извънредни случаи на лична или обществена беда (неприятелско нападение, суша, болести и т. н.).
Химнографските творби са градивни елементи на различните видове богослужение, което може да бъде обществено (вечернята, полунощница, утринната, Литургия, часове и др.) и частно (кръщене, венчавка, маслосвет, погребение, панихида и др.).
Текстовете на песнопенията са записани в различни книги, някои от които са изцяло или почти изцяло химнографски, а други съдържат и химнографски, и нехимнографски текстове. Основните химнографски сборници са: Миней – съдържа песнопенията за неподвижния календар; Постен и Цветен триод – обхващат химнографията за подвижния календар; Октоих – включва песенните творби за всеки от дните на седмицата; Богородичник – сбор от канони и други видове песнопения в чест на Света Богородица, според някои изследователи е вид Октоих; Ирмологий – съдържа строфите-образци (ирмосите), по които са изградени каноните; Кондакар – събира на едно място еднострофичните кондаци и икоси за цялата година; Стихирар – включва стихирите за всички годишни празници и др. Много често ирмологиите, кондакарите и стихирарите са невмирани, поради което са основен изследователски обект на медиевистичната музикология.
По-важните книги, които съдържат както химнографски, така и нехимнографски текстове са: Часослов – включва текстовете, предназначени за изпълнение на различните служби от денонощния богослужебен цикъл; Требник – обхваща текстовете за отслужване на различните треби и тайнства, като освещаване на дом, изповед, опело и пр.; Типик (Устав,Тактикон) – правилник за извършването на богослужението; Каноник – сборник с канони, молитви и др. предимно за частна килийна употреба.
Много от средновековните песнопения, известни днес, са анонимни. Въпреки това, благодарение на оставените акростихове, съдържащи имена, и на химнологичните изследвания, е установено авторството на немалка част от църковните песнопения. Изтъкнати и плодотворни химнографи на Източната християнска църква са светците Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, Козма Маюмски, Теофан Начертани, Теодор Студит, Йосиф Песнописец и мн. др.
Началото на песнотворческата дейност на славяните е поставена още от светите братя Кирил и Методий, за които се знае, че за целите на Великоморавската мисия са превели „избрани църковни служби”, чието точно дешифриране все още не е постигнато в науката. В края на IX и началото на X в. химнографията се разгръща бързо и мощно в България от Кирило-Методиевите ученици, които превеждат или композират всички песенни текстове, необходими за тогавашното богослужение. В акростиховете на редица славянски песнопения от този период са оставили имената си светците Константин Преславски, Климент Охридски и Наум Охридски. Славянската химнотворческа дейност продължава през цялото Средновековие, като втори разцвет получава през XIII–XIV в. с дейността на Търновската книжовна школа, а в епохата на османското владичество – на Софийската книжовна школа. Химнографи от това време са св. патриарх Евтимий Търновски, инок Макарий, Григорий Цамблак, поп Пейо, инок Андрей и др.
