Сборник с устойчив състав, структуриран според подвижния (пасхалния, триодния) цикъл от църковния календар. Названието произлиза от от гр. ὁμιλία ‘беседа, разговор’ и се употребява като термин в научната литература, а не се среща като самоназвание в ръкописите.
Хомилиарът включва риторични проповеди за неделните дни и първостепенните празници от Неделята на митаря и фарисея до Неделята на всички светии. В него се поместват слова от различни църковни автори, които могат да бъдат похвални, поучителни, екзегетични, полемични, догматични и др. Според А. Ерхард хомилиарът е функционален аналог на менология, който съдържа агиографски четива изключително за неподвижните църковни празници (Ehrhard 2: 1–2). Сборниците, които съдържат риторични творби за подвижните празници, са два основни вида, само единият от които ограничава своето съдържание до дните на Великия пост и Петдесетница, а вторият включва също по-големите Господски, Богородични и светителски празници. За тяхното по-тясно разграничаване Ерхард препоръчва означаването само на първия вид с названието „хомилиар“, а на втория – с названието „панигирик“.
В славянската научна традиция вместо „хомилиар“ е възприет терминът „(триоден) панигирик“ (Иванова 2003: 363) за означаване на сборниците, включващи творби, предназначени за подвижния календарен цикъл. Те са два основни структурни типа, съобразени съответно с изискванията на Студийския и на Йерусалимския устав. В славянската ръкописна традиция триодните панигирици, създадени между края на ІХ и ХІІІ в., се наричат „староизводни“, а „новоизводни“ – ръкописите, възникнали в на Атон и в Търново след средата на XIV в. Двата типа се различават по състава, броя и обема на словата, подбора на текстовете и др. В по-старите изследвания някои сборници са наричани „хомилиари“ (напр. Михановичевият хомилиар и Ягичевият златоуст от XIII в., Германовият сборник от XIV в. и др.), но това название е некоректно, тъй като те, от една страна, съдържат памети и от триодния, и от минейния и кръг, а, от друга, включват както риторични, така и агиографски произведения.
Такава особеност на състава е характерна за най-разпространения в славянската ръкописна традиция тип агиографско-хомилитични сборници (панигирици), в които обикновено са включени най-значимите празници както от неподвижния, така и от подвижния църковен календар, и наред със словата са поместени и жития (Иванова 1985). „Смесеният“, обхващащ двата църковни календара тип състав вероятно е наследен от византийската традиция, където се среща в най-ранните календарни кодекси, означени от Ерхард като „Стари годишни сборници“ („Alte Jahressammlungen“, Ehrhard 1: 154). В южнославянската традиция този състав се нарича „минеен и триоден панигирик“, докато в руската археография се използва названието „торжественник общий“.
За да означи съвкупността от словата, преведени или възникнали през старобългарската епоха, Д. Иванова-Мирчева въвежда термина „старобългарски хомилиар“, имайки предвид обаче не конкретен сборник или състав, а всички ранни риторични творби, засвидетелствани в ръкописната традиция (Иванова-Мирчева 1969: 309–310).
