Историческите съчинения, оригинални и преводни, са самостоятелен дял в старобългарската книжнина. Средновековната българска историопис се заражда със създаването на Българската държава в края на VІІ в. Развитието й може условно да се раздели на два етапа, обхващащи времето от създаването на държавата до Покръстването и от приемането на християнството до написването на „История славянобългарска”.
Времето от края на VІІ в. до края на ІХ в. е период на преминаване от племенна обособеност към политическа централизация. Макар че България възниква върху ромейски територии, в нейното културно развитие не се забелязва активно византийско влияние, причина за което са различните религии на двете държави. През този период в България се разпространяват предимно епиграфски паметници с историческо съдържание – надписи върху камък, повечето от които са на гръцки език. Вероятно през VІІІ в. е създадено най-старото българско летописно съчинение, Именникът на българските ханове.
С покръстването и християнизацията в България се променя и културният й модел. Навлизането на богослужебните книги е основата, върху която се формира интересът на българите към историята на другите народи. Оформят се основните жанрове на историческите съчинения в старобългарската книжнина. Вторият период от развитието на историческите съчинения се разделя на няколко подпериода, във всеки от които влияние оказват различни политически фактори. Първият подпериод обхваща времето от Покръстването до падането на българските земи под византийска власт. Пред българските книжовници стои задачата да впишат езическото минало на народа си в християнската история. От средата на ІХ в. в българската книжнина стават популярни преводните византийски хроники: Хроника на Йоан Малала, Хроника на Георги Амартол, Хроника на Георги Синкел. Излагайки последователно библейската история и тази на Византия, те свидетелстват за преплитането на историята на църквата с историята на държавата. В хрониките се дава религиозна интерпретация на събитията, която е необходима за включването на българите в християнската общност. Вероятно през този период е преведена Александрията (редакцията, наречена Псевдокалистенова). Добиват разпространение т.нар. кратки хроники (или хронографикони), които представляват хронологически списъци на владетели с годините на тяхното управление. През този период е създадена и първата българска историческа творба - Историкии на Константин Преславски. В Симеоновия сборник (Изборник) от 1073 г. включено компилативното съчинение Кратък летописец.
Византийската власт (ХI-XII в.) донася съществени промени в развитието на българските летописни съчинения. Появяват се историко-апокалиптичните творби, в които намира израз споменът за величието на България, както и надеждата, че тя отново ще стане независима и свободна държава. Периодът от въстанието на Асеневци до падането на България под османска власт е време, в което влиянието на византийската култура е по-силно, отколкото в предходните подпериоди. В равитието на духовната култура водеща роля има църквата. Столицата Търново има водеща роля за сметка на провинциалните центрове. Историко-летописната книжнина през ХІІІ-ХІV в. се развива в различни направления. Продължава превеждането на световните и кратките хроники. Продуктивен е жанрът на разказите с историческо съдържание. Важна част от т. нар. Търновски летописен цикъл заемат Разказът за събора против богомилите и Разказът за възстановяването на Българската патриаршия, включени в Синодика на цар Борил. По времето на Иван Александър (1331-1371) е преведена Хрониката на Константин Манасий. В нея са включени 27 добавки, 18 от които са свързани с българската история. Изследователите определят добавките в Манасиевата хроника като кратък летопис.
През ХІV-ХV в. настъпват съществени промени в политическата обстановка на Балканите. Унищожени са всички институции на Българската държава, включително Търновската патриаршия. В периода 1413-1421 г. е създадена т. нар. Българска анонимна хроника, в която се описва процесът на османската инвазия. След падането на Балканите под османска власт продуктивен жанр в българската книжнина стават кратките хроники, в основата на които са сръбски съчинения. Такива са Висарионовият, Сарандапорският, Беляковският, Габаревият и Захариевият летописи, датиращи от ХVІ в. Тяхна особеност е, че текстовете им се допълват от българските книжовници. Популярни са и преводни съчинения, свързани с историята на византийската столица, като Разказа за нападенията срещу Цариград и Разказа за падането на Цариград през 1453 г. Създават се и оригинални летописни съчинения – обширни приписки с характер на разкази или кратки хроники. Такъв е Краткият летопис от ХVІ в., проследяващ антиосманската съпротива. Важно значение като исторически извори имат бележката на поп Петър от с. Мирково от 1690 г. и Летописният разказ на поп Методий Драгинов. От ХVІІІ в. датират Разказът за покръстването на русите и Разказът за цар Александър от сборника на поп Пунчо от с. Мокреш, както и летописните бележки на Обретен Ганюв от с. Щръклево.
