Пространен по обем анонимен агиографски наратив, възникнал на основата на местни предания и легенди, близък до фолклорното повествование. Често бележи отклонения от агиографката композиционна и стилистична норма, което го сближава с т. нар. „апокрифно” житие (СЛЕР 2003: 190; Станчев 1985: 87). Въпреки че авторите може да принадлежат и към по-образованите слоеве на обществото, „народното” житие обикновено се възприема като част от низовата литература. То се характеризира с опростен, непретенциозен изказ и наивитет при предаването на описваните събития (Византийские жития 1995: 7-8). Разпространява се предимно в манастирски сборници. В средновековна България „народни” жития възникват главно в периода на византийското владичество и обикновено са посветени на отшелници (срв. Народно житие на Иван Рилски, Народно житие на Прохор Пшински, Народно житие на Йоаким Осоговски). Ранното анонимно византийско житие на св. Параскева/Петка Епиватска, възникнало вероятно през XI в., което днес не е запазено, също се определя като „народно”. Известно е, че то е било унищожено по разпореждане на патриарх Николай Музалон (1147-1151), тъй като било написано неизкусно и не било достойно за светицата.
