Повест за Акир Премъдри (нататък ПАП) е древен арамейски текст, изграден от две части – повествователна и гномическа. Първата част съдържа историята за асирийския съветник и мъдрец Акир (Ахикар), а втората – мъдри поучения, отправени към неговия осиновен племенник Анадан (Надин). Предполага се, че повествованието произлиза от Месопотамия, а сентенциите, които са с по-старинен произход – от Северна Сирия. Наративът и мъдрословията са съединени в единна форма към края на VІІ или началото на VІ в. пр. Хр., вероятно в Месопотамия. Повестта е позната в многобройни версии (езически, християнизирани или частично християнизирани) и на много езици (сирийски, арабски, арменски, каршуни, грузински, румънски, турски, гръцки и др.). Като фигура от дворцовия кръг на цар Синахериб Акир се споменава в книга Товит. Авторът на неканоничната библейска книга познава историята за Акир и Анадан, макар и не в най-ранните й версии.
За първоначалния славянски превод на ПАП са изказани две хипотези. Според едната той е направен в Киевска Рус през ХІ–ХІІ в., като източникът на текста все още не е установен. Според другата хипотеза ПАП е преведена в България заедно с Цикъла апокрифи за Авраам през Х–ХІ в. Разпространено е схващането, че съчинението е превод от сирийски, но съществуват и твърдения, че ПАП е преведена от несъхранена гръцка версия, в чиято основа лежи сирийски пърообраз. Според големите изследователи на славянската писмена традиция на ПАП – А. Григориев и Н. Дурново – многобройните преписи на съчинението могат да се обособят в две основни редакции – първична (пространна) и вторична. Текстовете от вторичната редакция предават в силно съкратен и изменен вариант първоначалния превод (откриват се интерполации, разместване на епизоди, значително са редуцирани поученията в гномическата част).
Най-старите запазени руски преписи са от ХV в. и са издадени от А. Григориев в монументалния му труд „Повесть об Акире Премудром“. Най-древният южнославянски препис (сръбски, с рашки правопис и със следи от среднобългарски оригинал) е съхранен в кодекс, датиран ок.1380 г. – ркп. № 29 от сбирката на манастира Савина, град Херцег Нови в Черна гора. Сред 15-те запазени южнославянски преписа на ПАП този се отличава с най-много съкращения, перифрази, смислови неясноти и грешки, дължащи се както на свободата при предаване на текста, така и на слабата школовка на кописта. Преписът в Савина 29 потвърждава хипотезата за ранно разпространение на ПАП на българска почва и по всяка вероятност твърдението за руски превод на повестта трябва да се преосмисли в посока на ранно преминаване на българския превод (около ХІV в.) сред източните славяни във версията, която Дурново определя като пространна.
