Средновековна ръкописна книга с неустойчив състав и достъпно съдържание, която не е свързана с богослужебни нужди. Този тип сборници са доминиращо литературно явление от края на ХІV до към края на ХVІІ век, когато се съставят, преписват и разпространяват сред низшето духовенство, сред грамотни занаятчии и търговци. В условията на османското владичество играят ролята на народни учителни книги, предназначени да просвещават и направляват поведението на техните слушатели и читатели. В съдържанието им се включват произведения с най-разнообразна тематика: историческа, нравствено-религиозна, църковно-юридическа, откъси от Физиолога, въпросо-ответни съчинения (напр. Разумник), различни гадателни книги, библейска история, агиография и др. Най-широко са застъпени апокрифите: Слово за Адам и Ева, апокрифен цикъл за кръстното дърво, приписван на Григорий Богослов, цикъл за Авраам, за Давид и Соломон, Протоевангелие на Яков, Сказание на Афродитиан, Детство Иисусово, Прение на Иисус Христос с дявола, Апокалипсис на Йоан Богослов, Епистолия за неделята, Ходене на Богородица по мъките и др. Често в тях се поместват и произведения от повествователен тип: разказ за кръвосмешението, разказ за кръчмарката Теофана, разкази за Езоп, повест за Акир Премъдри, разказ за произхода на самодивите, някои патерични разкази и др. Преобладаващата част от творбите има кратко сюжетно повествование, опростена фабула и дидактична поука, като изпълняват ролята на занимателно четиво и в същото време имат поучителен характер. Отличителен белег на състава е обединяването на произведенията в цикли според тематичен принцип. Отличителна черта е патриотичната насоченост на някои творби: Солунска легенда, Сказание за Сивила, Разумник-Указ, в които е подчертана ролята на българския народ като богоизбран. Текстовете в тях не представляват ново явление в книжнината - голяма част са преведени от византийски източници през Х-ХІ в. Те съставят ядрото на първия, най-старинен по произход тип сборници, към който се отнася сборник № 29 от манастира "Савина" в Черна гора, ок. 1380 г.; № 109 от манастира "Св. Павел" на Атон, ХV в.; Беляковски сборник № 309, НБКМ-София, ХVІ в.; сборник № 433 (Панагюрски), НБКМ-София, ХVІ в. и др. Друга част от апокрифите имат компилативен произход и са възникнали в българските земи по време на византийското владичество (1018-1185). Следващ етап от попълването на съдържанието на сборниците със смесено съдържание е периода ХІІ-ХІV в., когато се формира втори тип състав. Към него могат да се отнесат следните ръкописи: № 11 от сбирката на В. Григорович в Одеската Държавна библиотека, ХV в., № 52 от манастира "Николяц" в Черна гора, ХV в., № 677 (Тиквешки), НБКМ-София, края на ХV в. № 740 от Държавния архив - Букурещ, ХVІ в. и др. Поради спецификата в развитието на южнославянските литератури през ХV-ХVІІ в. сборниците със смесено съдържание се разпространяват върху голяма териория на Балканите и се срещат както в сръбската книжовна традиция, така и във влахо-молдавската. През ХVІІ и ХVІІІ в., компилаторската работа на книжовниците нараства и съставите на сборниците се преливат с тези на дамаскините. Те представляват качествено нов тип книжнина, написана на говорим народен език.
