Древен полистрофичен химнографски жанр, който води началото си от епохата на кондакарната поезия – най-старият известен акатист (към Св. Богородица) датира според изследователите от началото на VII в. Названието на жанра е гръцко и означава, че по време на изпълнението на произведението не може да се седи. Това значение поставя названието в антиномна двойка с наименованието катизма и славянската му калка седален. Първата строфа на всеки акатист се нарича кондак (а в най-древната гръцка традиция кукулий) и завършва с фраза, която се повторя по-нататък в произведението като рефрен. Всички останали строфи на акатиста са два вида: а) големи, еднакви по структура, които съвместяват поетически разказ за честваното събитие и възхвална част с анафора и завършват с рефрена на въвеждащата строфа. Те се наричат икоси. б) малки, също еднакви по структура, с рефрен „алелоуиꙗ”.
В средновековната традиция до XIV век малките строфи също се наричат икоси, каквото е и днес гръцкото им име. В славянската традиция обаче тези строфи биват преименувани на кондаци по време на редакцията на славянските богослужебни книги, извършена на Атон през XIV век, което довежда до разминаване между гръцката и славянската терминология. Тази промяна в терминологията има своите структурни причини: така под името „кондак” в славянската традиция са обединени всички строфи от акатиста, които са кратки и не са изградени на принципа на анафората, а наименованието „икос” е специализирано за назоваване само на строфите с анафора. Когато анафората е „Радоуи сѧ” (на гръцки Χαῖρε), анафоричните фрази се наричат в гръцката химнография и в науката с термина „хайретизми”. Общият брой на строфите в акатиста е 25, като големите и малките строфи се редуват. Жанрът добива огромна популярност, която в православното богослужение продължава и до днес.
Примерни текстове
