Богослужебните книги са ръкописи, предназначени за богослужебна употреба в църковния ритуал. Те съдържат текстове, които обслужват ежедневното, седмичното и празничното богослужение на подвижния и неподвижния (календарния) цикъл на църковната година (която започва от 1 септември). Тези книги са от първите преведени от гръцки език още в най-ранния период на християнизация на славяните.
Делят се на два основни дяла – библейски и небиблейски.
Библейските богослужебни книги съдържат текстове от Свещеното писание по реда и начина, по който се четат на богослужебния ритуал. Те съставят една значителна част от корпуса на каноничните текстове. Разделени са на две групи от книги: старозаветни – Псалтир и Паримейник; новозаветни – Евангелие и Апостол. Четивата в тях, които се прочитат за един ден (в рамките на една служба) са разделени на определени литургични единици, които се комбинират в богослужението в установен ред. Извадките от Старозаветните текстове се наричат катизми (в Псалтира) или паримии (в Паримейника), а Новозаветните четива се делят на перикопи (или „зачала”).
Старозаветните текстове от Паримейника (по три паримии от Притчи, Премъдрост и старозаветните пророци) се четат на вечерното богослужение или на бдение в навечерието на празник. Най-старият достигнал до нас старобългарски препис на този тип църковна книга е Григоровичевият паримейник от края на ХII и началото на ХIII в. (днес в Москва, РГБ, Фгм. 87, № 2, М. 1685). Той носи следи от глаголическа основа и най-вероятно отразява първоначалния превод. Книгата Паримейник спира да се употребява през ХІV в., а текстовете от нея се включват в триодите и минеите (небиблейски богослужебни книги), затова този тип книга е запазена в сравнително малко на брой средновековни ръкописи. Книгата Псалтир е съставена от 150 канонични псалма и един 151-ви, разделени на по 20 катизми (т.е. седални), които се пеят в строго определен ред – една на вечерня и две на утринна. Има и правила, според които Псалтирът трябва да се прочете за едно денонощие (това е отшелническо правило). Псалтирът също е сред първите гръцки книги, преведени от Кирил и Методий още преди заминаването им за Моравия. Глаголическият Синайски псалтир от ХI в. (в манастира “Св. Екатерина”, Cod. slav. № 38) се счита за представител на този първоначален превод. Още през ХI в. са правени преправки на псалтира, свързани с тълкуванията на Теодорит Кирски. Предполага се, че те са в резултат от преславски превод с тълковна редакция.
Новозаветните текстове са предназначени за четене на утринната. Новозаветните църковни книги – евангелия и апостоли са най-функционални в общия устойчив корпус от канонични текстове. Приема се, че първият славянски превод, направен от Константин-Кирил Философ още преди заминаването му за Моравската мисия, е изборно евангелие (или евангелие-апракос). Най-ранните старобългарски кратки апракос евангелия (Асеманиевото евангелие, Савината книга и Ватиканския палимпсест), с голяма вероятност пазят първоначалния Кирило-Методиев превод на евангелието. Съществувала е Охридска редакция на евангелския текст от типа пълен апракос (с четива за всеки ден за подвижния и неподвижния цикъл на църковната година), свързана с Климентовата дейност в периода от края на IХ до началото на ХI в. (Десподова 1986, 1995; Дунков 1990). По-късно е въведено и четириевангелие (или тетраевангелие), с четива от четиримата евангелисти, разделени на „зачала” (но богослужебният ред вече се е отбелязвал в полетата на книгата или в специално приложение, наречено месецослов) (Дограмаджиева 2010). Разновидностите на богослужебната книга Апостол са аналогични – изборен апостол (апракос, с отделни зачала от апостолските послания, подредени според богослужебния ред) и праксапостол (пълен апостол, който съдържа и деяния на апостолите). (Христова-Шомова 2004 и 2012). Изборният апостол понякога се комбинира с изборно евангелие (апостол-евангелие апракос).
Небиблейските богослужебни книги при православните християни са повече на брой. Делят се на химнографски и евхологични книги – миней, триод, октоих и служебник, требник, часослов; и книги с наративни и риторични текстове – чети-минеи, агиографски и монашески сборници; панегирици, хомилиари, сборници със слова, поучения и беседи. Според начина, по който се използват в богослужението тези книги се делят на две подгрупи – функционални в църковното пространство са небиблейските богослужебни книги, които се използват в ежедневното и празничното богослужение – минеи, триоди, октоиси и требници, панигирици (хомилиари) и пролозите; и функционални извън църковното пространство – книги, които са се използвали и за публично четене пред монасите в манастирската трапезария – патерични и агиографски сборници, както и книги с беседи от светите отци, свързани с манастирския живот, функционирали и като самостоятелно монашеско четиво (т.е. като чети-сборници).
Основната литургична единица в химнографските книги е химнографската композиция служба, която е стожерът на църковния ритуал. Службата е съставена от песенни последования, основани най-вече на Псалтира. В основата на всяка християнска служба (молитвен ритуал или богослужение) е пеенето или чете на псалми (псалмодия). Друг древен ритуал е евхаристията, около който са се развили ритуали и чинове на светите тайнства. Евхаристийният ритуал, заедно с псалмодията, през вековете се е развил в сложния комплекс на християнското богослужение, който днес се изучава от науката литургика.
В рамките на ежедневното богослужение се вграждат всички песни и молитви, които се намират в различни книги – според календара (от книгата Миней), според гласа или мелодията на песента и деня от седмицата (от книгата Октоих), според подвижния църковен цикъл (от книгата Триод), също и от химнографските богослужебни книги, предназначени за частното ежедневно богослужение (служебник, требник, часослов и др.). Всъщност за една църковна служба се комбинират текстове от различни химнографски книги по строго определени правила, предписани от църковно-законодателната богослужебна книга Типик (църковен устав). Съществуват и химнографски книги, събиращи самостойни или несамостойни химнографски жанрови форми (ирмологий, стихирар, тропологий, акатистник, Богородичник и др.).
Другият голям дял от небиблейските богослужебни книги съдържат наративни и риторични текстове. Патристичната книжнина, възниква от необходимостта да се тълкуват библейските текстове и така възникват книгите с тълкования (напр. Учително евангелие, апостол или псалтир с тълкования).
Основният жанр в богослужебните книги с ораторска проза са слова (беседи или похвали). Те се четат на утринна след новозаветните четива, според съотвения повод. Словата на светите отци на църквата са събрани в книги с различни наименования (все още не разграничени ясно жанрово) – хомилияр (с екзегетични, катехитични и тълковни текстове), панигирик (с празнични, тържествени, полемични или апологетични слова за светци и празници, за неподвижния кръг от църковната година), Златоуст и Златоструй (с текстове за подвижния кръг на църковната година, с название от името на автора – св. Йоан Златоуст), дамаскини (със слова от Йоан Дамаскин), слова на Йоан Богослов са включвани в сборници с беседи (панигирици или тържественици – в руската писмена традиция). Превеждани са и други знаменити ранновизантийски отци. Техните произведения са събирани в сборници с различни названия – Пандекти, Диоптра, Лествица, Паренесис, Патерик, Пчела и др., но това са текстове предназначени най-вече за самостоятелно четене от монасите, с аскетично и мистично съдържание (особено популярни в периода на исихазма).
Богослужебните книги с агиографски наративи (жития) са известни под името пролози (синаксари). Те възникват най-късно във византийската книжнина от потребност канонични текстове за светците да бъдат използвани по време на богослужението. Текстовете в тях са съкращения от пространни текстове за раннохристиянските мъченици или новоканонизирани местни светци. Изпълняват се по време на службата след шестата песен на канона, кондака и икоса.
В южнославянската книжнина от ХIII в., като цяло, преобладават преписи на църковно-богослужебни книги, направени въз основа на старобългарски изводи от Х–ХI в., т.е. книжовното наследство на Първата българска държава. Преписите на богослужебни книги с произход от западнобългарските земи в количествено отношение надхвърлят книгите от Източна България. Българските преводачи допълват гръцките химнографски текстове с оригинални части, като оставят своеобразни “автографи” под формата на акростих, а чрез риторичните и наративни, преводни и компилативни, богослужебни текстове в православната християнска книжнина се пренасят не само образци от византийската патристика, но и оригинални произведения на българската средновековна литература.
През ХІV в. във Византия влиза в употреба новият йерусалимски типик и това води след себе си множество литургични промени, които се отразяват в голяма степен върху функционирането на богослужебните книги. Всъщност този Типик се въвежда поради необходимостта да се създадат ясни и твърдо установени правила за богослужение – да се редактират и ревизират многобройните варианти на еднакви по функция текстове (включително житията и службите за прослава на собствените светци). В България превеждането и ревизията на старите богослужебни текстове се свързват и с дейността на търновския патриарх Евтимий. Литургичната реформа може да се проследи по редица богослужебни книги, които през ХІV в. изместват старите редакции. Правят се и нови преводи, най-често направо от “добрите” гръцки оригинали и се сравняват с дотогавашните славянски преводи (Йовчева, Тасева 2008: 510-515).
