Агиографски календарен сборник с устойчив или относително устойчив състав, който съдържа текстове за богослужебно и небогослужебно четене ‒ пространни жития и мъчения, разкази за намиране или пренасяне на мощи, слова за големите християнски празници, поучения и др., но като цяло преобладава наративното повествование. Подборът на включените четива отговаря на изискванията на действащия църковен устав, а подредбата им следва последователността на неподвижните празници в църковния календар. Названието „чети-миней“ отразява начина, по който текстовете се възпроизвеждат – те се четат, а не се пеят, за разлика от тези в Служебния миней, съдържащ службите за съответните светци и празници. Част от материала, поместен в чети-минея (най-вече словата за господски и богородични празници), може да се открие също в триодните панигирици, Чети-минейните състави обикновено произхождат от големи манастирски библиотеки, тъй като поместените в тях пространни наративи се четат съвместно извън богослужението по време на сбирки на монашеската общност.
Във Византия подобни сборници се наричат менологии. Основен агиографски сборник там след Х в. е пространния 12-томен метафрастов менологий, където томовете съответстват на дванадесетте месеца от годината от септември до август, а някои от томовете (за ноември, декември, януари, май и август) понякога са в две части. Наред с това съществуват и по-кратки агиографски сборници: 6-томни (по два месеца във всеки том), 3-томни (четиримесечни), 4-томни (тримесечни) и еднотомни. В средновековна България в обращение са били чети-минеи за цялата година, за полугодие (лятно и зимно), за три месеца и за един месец, както и изборни чети-минеи, съдържащи подбрани агиографски четива.
Терминът чети-миней не е засвидетелстван в южнославянски ръкописи. Той се появява в Русия през XV-XVI в. и обикновено се свързва със създаването на агиографския свод на митрополит Макарий (1482-1563). В научната литература до към 80-те години на XX в. съществува голямо терминологично разнообразие, дължащо се отчасти на различните самоназвания, засвидетелствани в този тип ръкописни сборници, поради което в по-старите български и сръбски каталози и публикации те често се определят като „пролог”, „пролог-миней”, „менологий”, „панигирик” и др. Основна роля за утвърждаването на термина чети-миней в българската палеославистика изиграват изследванията на Кл. Иванова върху този тип състави.
