Преводен агиографски календарен сборник с кратки (проложни) жития на християнски светци и четения за големи църковни празници, сходни по състав, оформление и обем, покриващи всеки ден от неподвижния цикъл на църковната година. Впоследствие на славянска почва към тях са добавени някои оригинални текстове за прослава на славянски светители. Част от преписите съдържат тропари и уставни указания към отделни четива.
Простият пролог представлява най-ранната славянска редакция на Пролога. В науката са известни няколко руски преписи от края на XII‒XIV в. и 17 южнославянски, датиращи главно от края на XIII и XIV в. Редът на празниците и подбора на текстовете в Простия пролог са зависими от Студийския устав. Негово точно гръцко съответствие засега не е известно. Приема се, че гръцкият оригинал възхожда към по-късна преработка на Менология на император Василий II (976-1025), редактиран последователно от студийския монах Илия и от Константин, митрополит Мокисийски. Присъствието в славянската версия на редица константинополски чествания свидетелства за константинополския произход на гръцкия първообраз. Изказано е и мнение, че връзката на използвания гръцки текст с църковната практика на византийската столица може да е опосредствана, тъй като наличието на типични „западни” памети в Простия пролог насочва към литургическата традиция на Южна Италия.
Тъй като Простият пролог стои много близо до византийските синаксари, в някои научни изследвания този тип сборник се определя и като синаксар. В палеославистиката е предложено да се прави разграничение между двата термина: Синаксар като съответствие на кратката редакция на нестишната форма на сборника, която съдържа само четива, представляващи директен превод от гръцки и преписвани в почти непроменен вид, а Пролог ‒ за по-късно появилата се негова разновидност, при която съставът е разширен и допълнен с нови текстове. Това разграничение обаче не се прилага последователно и в публикациите по темата названията Пролог и Синаксар често се използват като взаимозаменяеми.
По въпроса за времето и мястото на възникване на първоначалния славянски превод няма единно становище. Изказани са различни хипотези: 1) преводът е осъществен в Русия не по-късно от XII в. (архиеп. Серхий, А. И. Соболевский, Вл. Мошин, Дж. Трифунович, Л. П. Жуковская, С. Ю. Темчин); 2) преводът е бил резултат от съвместните усилия на книжовници с южнославянски и източнославянски произход и е бил извършен на място, където те са съжителствали и са имали директен достъп до византийските образци – Атон или Константинопол (М. Н. Сперански, Б. Ангелов, С. А. Давидова); 3) български / южнославянски произход на превода (Р. Павлова, Б. Конески, В. Б. Криско, А. М. Пентковски). Според А. Пентковски славянският превод е възникнал през ХI в. като част от комплекс взаимно свързани литургически книги, който произхожда от охридско-преспанския регион и е тясно свързан със славянското богослужение в югозападна Македония, южна Албания и югозападна Гърция.
