тълкувание

Жанр на философската и богословската литература, представляващ екзегетичен текст, който изяснява съдържанието, смисъла, посланието на библейска(-и) книга(-и). Съществуват тълкувания както на Свещеното писание (Стария и Новия завет, Талмуда и Корана), така и на текстове, на които се приписва сакрално значение в рамките на философска школа и/или религиозна общност. Основата на жанра е в староеврейската традиция на тълкуване на свещените книги, както и в елинистическите коментари към философски съчинения. Още от Късната Античност и през цялото Средновековие християнски автори пишат на гръцки и латински тълкувания (коментари) към библейските книги. Тълкувания се пишат и към други авторитетни (небиблейски) текстове, напр. към словата на Григорий Богослов, към съчиненията на Дионисий Ареопагит, към юридически текстове и др. Обособени са няколко форми: кратки тълкувания (перикопа, схолия, глоса, катена); богословски екзегетичен текст към библейските книги (кратки и пространни тълкувания); езегетически беседи (хомилии), напр. беседите на св. Василий Велики, използвани от Йоан Екзарх в “Шестоднев”; тълкувания под формата на въпроси и отговори и др. Най-пространна форма има тълкуванието върху отделни книги на Стария Завет.

Начало на тълкуванието се поставя в Древна Гърция, а краят му настъпва през ХVІ в. с утвърждаването на европейския академизъм. В Гърция философският коментар се разработва от питагорейците, развива се от софистите, като разцветът му настъпва със съчиненията на Платон и Аристотел, чиито текстове се считат за най-представителни творби на гръцката философия (произведенията “Алкивиад”, “Държавата”, “Кратил”, “Парменид” и “Тимей”).

След осъществяването на превода на Стария завет на гръцки език, т.нар. Септуагинта, тълкуванието става един от философските жанрове. Появява се стремежът да се докаже, че Старият завет не е в противоречие с елинската мъдрост. Наличието на християнски текстове, които са боговдъхновени, изменя характера на знанието и разбирането и оказва влияние върху тълкуванията. От тълкуванията на неясните места в текста се преминава към свободен речев диалог с Бога за смисъла на живота, като напр. тълкуванието на Филон Александрийски (ок. 37 г.) към Септуагинта, който се опитва да хармонизира юдейското предание и философското наследство чрез алегорическо тълкувание (алегореза).

Определя се следната периодизация на развоя на жанра тълкувание: 1). Светоотчески период (апостолски мъже и апологети (І–VІІІ в.); 2). Средновековен период (VІІІ–ХVІ в.); 3) Нов период (от ХVІ в. нататък). Първият, който разглежда критично Библията, е Ориген (185 – 254), чийто многобройни творби (схолии, хомилии, коментари) се откриват в схолии към трудни пасажи. Пише схолии върху първите четири книги на Петокнижието, върху Исайя, Еклесиаст, Псалми, Матей, Йоан и Откровение на Йоан Богослов. Иполит Римски (ок. 170 – 235) създава тълкувание от съвсем нов характер върху Книга на пророк Даниил. Наред с това нему принадлежат и още множество подобни произведения като Тълкувание на Шестоднев; За Битието; За благословението на Варлаам; За благословението на Исак и Яков; За благословението на Моисей; Тълкувание на книга Съдии; Тълкувание на книга Рут; За Псалмите; Тълкувание на Притчите; Тълкувание на Еклесиаст; Тълкувание на Песен на Песните; Тълкувание на пророк Исайя; Тълкувание на пророк Езекиил; Тълкувание на Евангелие от Матей, Тълкувание на Апокалипсиса, повечето познати по отделни фрагменти на коптски, арменски, грузински, сирийски, както и на старобългарски език. Климент Александирйски (150 - ок. 215), представител на Александрийската школа, споделя традицията на алегорическо тълкувание на Стария завет. Много е вероятно св. Дионисий (190 – 265) да пише коментари върху Еклесиаст и Лука. Срещу алегорическото тълкувание се обявяват последователите на Антиохийската школа (Диодор Тарсийски (ок. 394 г.), Теодор Мопсуетийски (429 г.) и др.), които го смятат за преувеличено и се придържат буквално към текста на Свещеното писание. Светоотческото направление през ІV в. е представено от Атанасий Александрийски, Василий Велики, Григорий Нисийски, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и Теодорит Кирски, които създават класически произведения в жанра. Бележит представител на Едеско-Нисибийската школа е Ефрем Сирин, който е написал тълкувания върху книгите Битие и Изход; в катени се срещат извлечения от негови тълкувателни творби върху Петокнижието, Иисус Навин, Съдии, Царства и др. В западната традиция най-популярни са коментарите на Йероним Стридонски, Блажени Августин, Григорий Велики и други.

Произходът на тълкуванието като жанр и неговата нова интерпретация през Средновековието се свързва и с проблема за теоцентричното авторство – за автор се счита Бог, а светите отци на църквата, които оставят свои трудове, се наричат писатели (scriptores) или тълкуватели. Тълкуванието се явява най-важната форма на причестяването към светите тайнства, защото то отразява изповед за творческата сила на Бога, изразена чрез слово и съществуваща като резултат на творението. Поради тази причина „Изповеди” на Августин се осмисля като коментар на пътя на собствената душа към Бога.

В старобългарската книжнина са преведени тълкувания както към старозаветните книги, така и към Евангелията, Деянията и апостолските Послания, Псалмите, Апокалипсиса. Първите преводи на библейски тълкувания са възникнали вероятно в Симеоновата епоха (Х в.).