Сказание за буквите или Разяснено изложение за буквите е творба на старобългарския книжовник Константин Костенечки – Философ (ок. 1380 - трето десетилетие на XV в.). Той работи в Белград, при двора на сръбския владетел Стефан Лазаревич през първата четвърт на XV в.). Произведението е създадено е преди 1418 г. и е запазено в единствен препис от 40-те години на XVII в. (Белград, Патриаршеска библиотека, № 120).
Вие сте тук
Статии
С
Произведението, известно под това заглавие, се смята за едно от апокрифните съчинения, проникнало в славянската традиция от източните литератури с византийско посредничество. Сюжетът представлява тълкувание на 12 символични сънища, които е сънувал цар с името Шахаиши (Шаикиша, Шакиш), разтълкувани от мъдреца Мамер (Амер). Името на царя най-често се свързва от изследователите със средноперсийската форма Шахиншах, т.е. “цар на царете”, а за Мамер има различни предположения, едно от които е, че предава името на перисийския бог Митра.
Сказание за железния кръст (известно още като Повест за железния кръст) представлява компилативен цикъл от старобългарски разкази, обединени от чудесата на св. Георги Победоносец. Предполага се, че част от текстовете са възникнали на българска почва (Чудото с българина Георги, Чудото с българина Климент), а други – във византийската книжнина. Авторът на цикъла е неизвестен, няма точни сведения за времето на създаване на Повестта. Преобладаващата хипотеза е за появата на съчинението през Първата българска държава (началото на X в., не по-късно от 912 г.).
Ранно есхатологическо съчинение, написано от св. Иполит Римски ок. 202 г. Слово за Антихриста, De Christo et Antichristo (CPG 1872) има пространна рецепция през Средновековието и широк ареал на разпространение. Запазено е в преводи на грузински, етиопски, фрагментарно на арменски и сирийски, както и на старобългарски под заглавие: Книга Данила пророка видѣнїе ипполита е͠ппа папꙑ римска͡(г) тлъкованїе.
Текстът е поместен на л. 111r-114v в известния Бдински сборник, писан през 1359-1360 г. по поръка на видинската царица Анна, съпруга на цар Иван Срацимир (1356-1396), който съдържа подбрани агиографски четива за жени светици. Сборникът е запазен в препис, датиран по водни знаци от началото на XV в. (Petrova 2001).
Шестоднев на Йоан Екзарх е съчинение, запазено в 65 пълни и в повече от 30 непълни преписа. По-голямата част от тях са руски. Най-ранният запазен препис е от 1263 г., преписан от Теодор Граматик в Хилендарския манастир. Заглавието гласи: шестодньѥ съписанѡ іѡаномъ презвитерѡмъ ѥксархом. ѿ ст҃го василиꙗ. іѡана и сеуриꙗна. и аристателѣ. филосфа. и инѣхъ ꙗкож самъ. свѣдѣтельствоуѥтъ въ пролозѣ. Към настоящия момент се съхранява в Държавния исторически музей в Москва (ГИМ № 213). Вероятно Шестодневът е съставен през второто десетилетие на X в.
Тази версия на службата е запазена в множество южнославянски ръкописи датирани от ХІІІ–ХV в. (два празничния минея от ХІІІ в. – САНУ № 361 и Скопския миней; от ХІV в. – в частта от Братковия миней за месеците септември/ноември и в Зографския миней № 88, в Петербургския миней в РНБ, F.п.І.72, в ГИМ, в Хлудовите минеи с №№ 146, 163, 164; в РГБ, Ундолски № 75; в ОГНБ № 1/101; един препис в сръбски служебен миней от началото на ХІV в.
Тази редакция е запазена в най-ранни сръбски преписи от края на ХІV в. (в празничен миней Печ № 53 и в два служебни минеи от манастирите Печ № 49 и Църколез № 6). Другите сръбски преписи са от ХV в. (в празнични минеи – в НБКМ №№ 121, 122, 126 и 543, Дечани № 148, Печ № 54 и в служебни минеи – в САНУ № 286, Църколез № 7, НБКМ №№ 527 и 900) и два български преписа от ХV в. – в празничен миней от Печ № 54 и в служебен миней от НБКМ № 116.
Св. Филотея Темнишка е преподобна светица, чиито мощи са пренесени от Византия в Търново през ХІІІ в. от цар Калоян. Тя е почитана като “небесна закрилница” на Второто българско царство, царя и престолния град.
Не са известни химнографски текстове за светицата във византийската литература.
Във византийската книжнина са създадени и множество песнопения в чест на св. Димитър, слави и стихири от различни автори. Каноните, помествани в службата за светеца са многобройни. Най-разпространеният сред тях е канонът за четвърти глас, приписван на Теофан Начертани (ІХ в.). Освен тази творба архимандрит Сергий (1901, 2: 331) посочва още няколко канона, дело на Георги Скилица (ХІІ в.), на Исидор Монах (Мелод) и на други анонимни автори.